Впечатляващи истории за любов, вярност и преданост на кучетата

   Бари е най-известното куче от породата санбернар, макар че по времето, когато Бари е живял, породата е имала по-различни черти от съвременните санбернари. Кучетата са били развъждани в манастира Сан Бернар в Алпите, за да помагат при спасяване на хора. Бари е отличникът в дази дейност. Когато другите кучета и спасители не могли да открият затрупаните, Бари не се отказвал, докато не ги намери. Така през живота си спасил 41 души. Когато намерил и се опитвал да изрови от снега 41-я затрупан човек, човекът се уплашил, като в страха си го помислил за вълк и го застрелял.

Едно от най-известните приключения на Бари е когато спасява измръзнало момче. Тогава имало такъв снеговалеж и ледената тераса била толкова трудна за катерене, че никой монах не могъл да достигне момчето и помощ не идвала. Но Бари го близал с топлия си език, топлил го с тялото си и успял да го съживи. Момчето се вкопчило за гърба на кучето и въпреки всички препятствия, Бари успял да го занесе в манастира. Тази история вдъхновила Салваторе Роса да нарисува картина, която все още стои в манастира в Алпите.

Бари получава международна слава със смелите си спасявания. Тялото му е запазено и изложено в Природонаучния музей в Берн, Швейцария. Негов паметник има в кучешкото гробище Cimetiere des Chiens в Париж. Надписът върху постамента гласи: "Той спаси живота на 40 души. Той бе убит от 41-я".

Балто е хъски, известно с доставката на жизненоважен серум срещу епидемия от дифтерит в град Ноум, Аляска.

През януари 1925 в град Ноум избухва потенциално смъртоносна епидемия от дифтерит. Единственият серум, който може да помогне, се намира в град Анкоридж, на хиляда мили (1600 км) от град Ноум. Поради суровите зимни условия, лекарството не може да бъде доставено с кораб или самолет. Решено било, серумът да се транспортира с влак от Анкоридж до Ненана, откъдето, да се пренесе щафетно с кучешки впрягове до град Ноум. Екипите, преминават общо1085 км за 127 часа и половина, което било признато за световен рекорд, направен при невероятно екстремни условия- температури достигащи -57 градуса и ветрове достигащи 130 km/h.

В предпоследната фаза от пътуването, лекарството било поверено на Гуннар Косен и неговия впряг, воден от хъскито Балто. За да не губят време, те тръгнали вечерта към 22 часа. Температурите тогава падали до -57 градуса, виелиците, достигащи 130 km/h, затрупвали пътя. Поради тъмнината на нощта и виелиците, Гуннар Косен не виждал дори ръцете си. Невероятно е, как Балто успявал да се ориентира сам и да води впряга през виелицата, през нощта. Те дори пристигнали на мястото на среща със следващия вряг предсрочно и там още не ги очаквали. След кратка почивка, макар силно измръзнали и уморени, решили да поемат и последния етап от транспортирането. Така в 5,30 ч сутринта на 2 февруари 1925 г кучешкият впряг воден от хъскито Балто влиза в град Ноум, посрещнат като герой. Кучетата били толкова изтощени, че нямали сила дори да лаят, но лекарството било доставено.

Статуя на Балто е издигната в Сентръл парк, в Ню Йорк. Балто и още шест от кучета, участвали във впряга са дадени на зоопарка на Кливланд, където са приети като герои. След смъртта на Балто (на 11 години), той е препариран и предоставен на Кливландсия природонаучен музей.

Балто става знаменитост, но всъщност най-дългото и най-рискованото разстояние на пробега е изминато от Ленърд Сепала и неговият впряг, воден от хъскито Того.

През лятото на 1995г в град Толиати, Русия, известен с производството на автомобили ВАЗ, става тежка автомобиллна катастрофа. Загиват младоженци, които се връщали от сватбеното си пътешествие. Оцелява само тяхното куче, немска овчарка. От тогава, в продължение на седем години, кучето останало да чака своите стопани там, където за последно ги е видяло живи. Местните жители забелязали кучето и го нарекли Константин- постоянен, верен. Забелязали с каква надежда кучето оглеждало вишнено- червените коли ( като колата на неговите собственици). За него не веднъж писали и руските вестници. Един ден хора намерили кучето мъртво в храстите, но нямало следи от насилствена смърт. Те предположили, че кучето, предусещайки края си, се е скрило в храстите, да умре там. То не искало, когато стопаните му се върнат, а то вярвало, че не може да не се върнат, да го видят мъртво.

След смърта му, хората поставили мемориална плоча с надпис "Кучето, което ни научи на любов и преданост". По късно през 2003г му направили бронзов паметник на гранитен постамент край пътя. Създава се впечатление, че макар и от бронз, то все още се вглежда в преминаващите автомобили.

Хатико - порода Акита, символ на вярност и преданост в Япония.

Растейки, Хакито бил неотлъчно до своя стопанин- Хидесабуро Уено, професор в Токийския университет. Когато стопанина му отивал на работа, Хакито всеки ден го изпращал до станцията на метрото и го чакал пак там след работа. На 21 май 1925 г професора починал от сърдечен удар и не се върнал от работа. За Хатико продължили да се грижат приятели на професора, но Хатико не забравял стопанина си и ходил всеки ден на гарата в продължение на девет години до смъртта си на 8 март 1935 г.

Кучето става известно през 1932 г след публикуване на историята му в един от най-големите вестници в Токио. Историята спечелила сърцата на японците и те започнали да ходят на станцията на метрото, да видят кучето. Още приживе, на 21 април 1934 г, му бил издигнат паметник, на който той лично присъствал. След смъртта му, като се имал предвид широкия отзвук, в страната е обявен за ден на траур.

По време на Втората световна война паметника е разрушен - металът на паметника потрябвал на армията. Но Япония не забравила кучето - след края на войната, през август 1948 г., паметникът бил възстановен. Днес паметника на станцията е място за среща на влюбените и е пример за безкористна любов и привързаност.

Грейфраерс Боби, порода Скай териер

Боби и стопанина му, Джон Грей били неразделни близо две години. На 15 февруари 1858 г Джон Грей починал от туберкулоза и бил погребан в гробището в Единбург. Тогава Боби, в продължение на четиринадесет години, стоял на гроба му, като само ходел от време на време в близкия ресторант, където го хранели.

През 1867 г, като куче без господар, Боби бил застрашен от унищожаване. Тогава лично кметът на Единбург се застъпил за Боби и бил взет под опеката на общината.

Боби умира през 1872 г. Година по- късно му издигат паметник. През 1981 г херцога на Глостър Ричард Уиндзор открива надгробна плоча от червен гранит, надписът на която гласи "Грейфраерс Боби умира на 14 януари 1872 г, на 16-годишна възраст. Нека неговата лоялност и преданост да бъде урок за всички нас."

Боби, кучето- чудо от Орегон

През 1923 г, по време на едно семейно пътуване в Индиана, Боби, две-годишното коли, се отделя от своите собственици и се загубил. След изчерпателно търсене семейството се завърнало в дома си в Орегон и не очаквало да види кучето отново. Шест месеца по-късно Боби се появил на прага на къщата, омършавял, но жив. По време на изпитанието си, той преминал 2800 мили през пустини и планини, посред зима, за да се завърне у дома. Така Боби станал обект на вестникарски статии, книги и филми. Феновете му от целия свят го нарекли куче-чудо. Пращали му всевъзможни подаръци.

След смъртта му през 1927 г., той е погребан с почести в Орегон Humane Society.

Немската овчарка Тракер бе избрана от калифорнийската компания "БиоАртс" интернешънъл като най-достойното куче, което да бъде клонирано.

Тракер, със стопанина си Джеймс Саймингтън, били сред първите спасители, пристигнали на мястото на атентатите от 11 септември 2001г. Те са открили и последния оцелял, открит под 9 метра развалини.

Пет кутрета клонинги бяха представени на стопанина на "оригиналното куче", което вече е починало.